„…Настане вечер - месец изгрее,

звезди обсипят сводът небесен;

гора зашуми, вятър повее, -

Балканът пее хайдушка песен!

И самодиви в бяла премена,

чудни, прекрасни, песен поемнат, -

тихо нагазят трева зелена

и при юнакът дойдат та седнат.

Една му с билки раната върже,

друга го пръсне с вода студена,

третя го в уста целуне бърже -

и той я гледа, - мила, зесмена!...”

Христо Ботев, из „Хаджи Димитър”